Време размирно

Бронислав Вилдщайн разгръща епичен разказ за сложни човешки съдби на фона на трудната европейска история от ХХ и ХХI век. Проследяваме живота на няколко поколения от еврейското семейство Брок и свързаното с тях полско семейство Сокул, на които историята не спестява нищо – нито страдания, нито предателства, нито идеологически деформации. Но както отбелязват някои полски литературоведи, книгата може да бъде възприемана и като летопис на изминалото време и опит да бъдат разбрани факторите, формирали съвременна Полша – от кървавите погроми на революциите в Русия през носещия надежда профсъюз „Солидарност“ до наши дни.

Бронислав Вилдщайн (род. 1952 г., Олщин) е полски писател, публицист и общественик. Завършва полонистика в Ягелонския университет. През 70-те години участва в дейността на антикомунистическата опозиция, един от основателите на Студентския комитет „Солидарност“ през 1980 г. Военното положение го сварва във Франция, където публикува в емигрантски и нелегални издания, сътрудничи на радио „Свободна Европа“ и е главен редактор на месечното издание „Контакт“. В началото на 90-те се завръща в Полша. Работи в различни периодични издания, а за известно време е директор на Националната телевизия. Живота и работата в телевизионните среди отразява в романа си „Къщата на избраните“, издадена на български език от изд. „Труд“ (2019). Б. Вилдщайн е носител на престижни литературни, журналистически и държавни награди.

„Време размирно“, Бронислав Вилдщайн, превод от полски Лина Василева, художник Гергана Грънчарова, издателство „Ерго“, 2024 г.

Примигващите цифри и индикатори на екрана пред Адам Брок подскачаха като пощурели. Сякаш компютърът беше полудял и искаше да се отърве от натоварващите го виртуални същности. Екранът пламна в червено. Адам погледна инстинктивно през символичните преградки към работните места на съседите си и се почувства като в огледална стая. Водени от незнаен импулс, машините стремглаво понижаваха стойността на записаните в тях данни. Лицата на брокерите, които за миг се обръщаха към колегите си, за да разменят с тях недоумяващи погледи, и после пак се връщаха към екраните, изразяваха едно и също – преминаващо в паника изумление.

Изведнъж Адам си даде сметка, че екранът на компютъра е само прозорец. Зад стремглаво носещите се надолу показатели при поредните имена на фирми, маркирани с насочен надолу червен триъгълник, зад абстрактния свят на цифрите и буквите той съзря как потъват в земята недовършени сгради, трошат се скелета, спират производствени линии, затваряни биват магазини, а се препълват бюрата за безработни, оредяват светлините и върху градовете и хората пада мрак. Всичко утихва. Осъзна, че се намира в херметична стъкленица от тишина, още по-осезателна, понеже в залата на борсата винаги цареше мъчителна глъчка. Заблудата трая част от секундата. Врявата го връхлетя с двойна сила. Борсата обезумя. Хората си крещяха един на друг или по телефоните, а често просто викаха, без конкретен адресат. Борсата представляваше картина на хаоса. „Ще можем ли да овладеем този хаос? – мислеше си Адам. – И как досега сме го държали под контрол? И дали действително сме властвали над нещо, или сме се носели безволно по повърхността на бурното време, въобразявайки си, че управляваме вълните?“

Може би не само той си задаваше тези въпроси, защото в близкото заведение, „При китоловеца“, беше невероятно тихо. Наистина, далече в залата някой крещеше, друг се заливаше в истеричен смях, ала вместо обичайния шум в салона на ресторанта се просмукваше мълчание.
– Защо се чудим, кажете де, защо се чудим?! – изкрещя в един момент Кристина Лопез, изразявайки онова, което мъчеше всички. – Та нали от месеци знаехме, че всичко това ще се сгромоляса! Нали този балон не можеше да се надува безкрайно! Все разчитахме, че ще успеем да изтръгнем нещо, да спечелим от това, дето го няма! Трябва ли да се чудим, че то се прецака чак сега!
Никой не възрази.
„А всъщност наистина се чудим“ – мислеше си Брок, излизайки от там след няколко питиета и викайки такси. „И не само се чудим, ами сме в шок, че се е случило това, което е очевидно, което трябваше да се случи и за което отдавна знаехме“ – въртеше се в ума му, докато влизаше вкъщи и отделяше от купчинката рекламни материали пощата от Полша. „Жилището е почти стерилно, не е като в Полша“, хрумна му, докато отваряше пратката, която се оказа приоритетно писмо.

Преди да излезе, Нанси беше поръчала чистачка, която да разтреби. Тя не живееше с него, само идваше от време на време, макар че все по-видимо чакаше да ѝ предложи брак. Адам не бързаше. Обичаше Нанси, хубаво им беше заедно, ала го отблъскваше перспективата за съвместен живот. Перспектива, която, добре знаеше, щеше в крайна сметка да се реализира благоприятно за нея. Сумата от ползите в тяхната връзка категорично превишаваше минусите. Адам обаче постоянно отлагаше развръзката.

Писмото беше от баща му. Адам хвърли три кубчета лед в чашата с уиски pure malt, допълни я с вода от бутилка с удължена шийка и като се отпусна в кожения фотьойл, включи телевизора. Поредните станции показваха онова, в което той беше участвал няколко часа по-рано. Коментаторите повтаряха неуверено изпъстрени с условно наклонение прогнози, в които предупреждаваха, че по-нататъшният срив на борсите може да има сериозни последствия за световната икономика. Отвъд прозореца, както винаги, Манхатън грееше в светлини. Адам разкъса плика. 

Реших да ти пиша, макар да се чувствам неловко. Ти най-добре знаеш, че не искам да ти досаждам – това е първото ми писмо. Понякога изпращах картички, на които ти дори от време на време отговаряше. Нали и двамата прекрасно си даваме сметка в какво ме упрекваш, ако така може да се нарече твоята дълбока антипатия. От твоята гледна точка – обоснована. А общо взето? Само че съществува ли такова нещо като „общо взето“? Нали аз цял живот съм се надсмивал над тези уж обективни и безпристрастни гледища. Следователно, остава само твоята гледна точка, твоята и моята, моята и на майка ти. А от моята… какво пък, аз си платих…

Да оставим обаче тези общи приказки. Не затова ти пиша. Просто държа да се видим. Затова бих искал да те помоля да дойдеш в Полша, макар и за кратко. Мога да покрия разходите по пътуването и твоето пребиваване тук. За осемте години, откакто си в Щатите, сме се виждали няколко пъти. За кратко. За последен път ти беше в Полша преди четири години. Преувеличих. Преди почти четири години. Тогава прекара с мен няколко минути. Знам, понеже проверявах на часовника и го запомних.

Ти много бързаше за някакво важно или интересно събитие. Не те упреквам. Би могъл да кажеш: и преди това не сме се виждали особено често. Така е. Откакто се изнесох от вас, от теб и майка ти, двадесет и три години по-рано. Но не исках да се разделям с теб. Майка ти беше тази, която всъщност не желаеше да прекарваме повече време един с друг. Мога да я разбера, мога да я разбера, въпреки че… Но докато не беше навършил четиринадесет години, често бяхме заедно. После… после вече ти решаваше. Ти и майка ти. Чувства и политика. Взривоопасна смес.

Да оставим обаче на мира теоретизирането. Просто исках да ти припомня фактите. Може би донякъде – и за да се оправдая. Опасявам се, че това звучи жалко. Но не искам да задрасквам, да пиша наново, да прецизирам. Дори да ми се иска. Нали съм публицист. Реших все пак да ти говоря. Ще говоря на хартия, защото няма друг начин. Знаеш, че не обичам да драматизирам. Моля те обаче да дойдеш, защото искам да смогна да те видя. Може би положението не е толкова лошо, но човек никога не знае. На седемдесет години съм. Баща ми умря на тази възраст. Усещам, че моят час наближава. Разбира се, предпочитам по-дълъг живот, но мен никой не ме пита. Какво още да добавя? Та ти всичко разбираш.

Ще те чакам.

Баща ти

Манхатън все така блестеше, все едно нищо. По телевизията говореха за опасността от финансов крах. Беше септември 2008 г.

*
Нашият разказ обаче не започва тогава. Би могъл да започне преди повече от сто години. Чуйте.

В Курув, близо до град Пинск, върху просторните, гористи терени, принадлежащи тогава на Русия, а преди това – земи на изтритата от картите сто години по-рано Полша, живееше евреинът Барух Брок със съпругата си Доба и петте им деца. По онова време тези земи се населяваха от различни хора: руснаци, поляци и евреи. Православни, католици, староверци. Невинаги знаеха кои са. Знаеха само, че са тукашни. Знаеха в коя черква ходят и кой чете молитвата там. Живееха един до друг, понякога един с друг, ала евреите бяха различни. Знаеха кои са, а съседите им знаеха, че те са чужди.

Над всички се простираше огромно небе. Свод, сияен денем и искрящ от звезди нощем. Понякога той биваше заслонен, скриваше се зад завесите на облаците и изчезваше в мъглата. Местните обаче знаеха, че го има и ще се покаже отново, стига да изчакаш, та, както винаги, да можеш да обозреш неговото великолепие.

Семейство Брок не можеше да се оплаче. Имаха хубава къща с добре поддържана градина, бричка и кон. Доба се грижеше за две крави и множество птици. Живееха в края на селото. Барух беше търговец. Търгуваше с кожи. Беше цадик[1], наричаха го чудотворец. Понякога изчезваше от къщи за дълго, случваше се – за половин ден или повече. На въпросите на Доба отговаряше с усмивка. Понякога го виждаха да стои на някоя ливада или в гората с поглед в небето. Казваха, че разговарял с Бога.

Матвей видял Барух в един летен следобед. Евреинът се взирал в слънцето. Стоял неподвижно толкова дълго, че Матвей се разтревожил и, без сам да знае защо, се отдалечил възможно най-бързо. „На друг щяха да му изгорят очите – говореше после Матвей, – но не и на него. Обърна се и ми се усмихна. Зениците му блестяха, все едно слънцето се беше заселило в тях завинаги.“

Пьотр го забелязал в езерцето зад гората, дето е на три часа път от Курув. Било напролет. Зеленото на листата вече било наситено и цветята били пораснали, но сутрин повявал хлад. Барух стоял във водата до мишници и гледал носещите се по небето облаци. Над езерото се издигали утринна мъгла. Пьотр дори се спрял, за да попита дали не му трябва нещо, ала когато Барух го погледнал с усмивка, нищо не рекъл.

Зоша го зърнала на една горска поляна. Било след дъжд и светът сияел като току-що роден. Барух се въртял в кръг, вдигнал ръце нагоре, а с пръстите си ловял слънчевите лъчи.
– Сякаш танцуваше! – сподели колебливо Зоша, плъзгайки поглед по присъстващите.
Леон разказваше, че видял на полето Барух, до когото дотичал от гората вълк.
– Застана на половин метър от него и после легна по корем като куче. Мислех си, че е куче и дори се поприближих, но със сигурност беше вълк. Кълна се. Скочи, обърна се към мен и изръмжа. А после изчезна в гората – заричаше се Леон.

Най-странни неща обаче разказваха селяните, които се връщали от пазара в Конски през прясно падналия сняг, покрил всичко за първи път онази година. От далече забелязали под синьото небе, на хълма, човек, който слязъл от колата и скочил в снега. Най-напред се търкалял в него като животно. После спрял да се движи. Конят търпеливо чакал наблизо. В началото дори не знаели кой е. Приближили се, понеже си помислили, че може да му е станало лошо. Отблизо видели Барух да лежи в снега, да гледа небето и да се усмихва. До него бил кацнал гарван. Барух се обърнал и те се загледали един в друг: човекът и птицата. Селяните стоели като онемели. Чакали. Казваха, че това траяло дълго. Никой не говорел, само в тъмнеещия мрак над хората и животните се вдигала пара и се чувало скърцането на тегличите, подръпвани от конете. Най-накрая гарванът изграчил и полетял. Барух го съпроводил за миг с поглед, а после ги забелязал и се загледал в тях тъй дълго, че те се почувствали неудобно. После неочаквано се надигнал, поздравил ги, отърсил се от снега, седнал в бричката и потеглил.

Лекуваше животни и хора. Можеше да намества счупени кости и изкълчени стави. Превързваше рани. Умееше да промие недочуващи уши и очи, които губеха остротата на виждане. Можеше да даде съвет при болести, мъчещи човека от дълго време. Можеше да лекува антракс и язви. Отнемаше болести. Толкова дълго беше галил по главата старата Кожма, че я отърва от болката, която затъмняваше разсъдъка ѝ. На Шидлик помогна за напълно обездвижващото го кършене в гърба. Веднъж довели при него от съседно село едно момиченце, което било загубило връзка със света, страхувало се от близките си и било измъчвано от зъл дух. Барух го прегърнал, макар то да се дърпало. Мятало се в прегръдката му, но бързо се успокоило. Замряло неподвижно. Останали дълго така, много дълго, докато Барух го целунал по главичката и го пуснал, а момиченцето се хвърлило в прегръдките на семейството си. Било оздравяло.

Мелничарят докарал сина си пред нощта. Малкият му син бълнувал, пламнал от висока температура. Болестта започнала няколко дни по-рано. Не помогнала извиканата да му бае баба Евдокия. Не помогнал чаят от бреза и коприва. Влошавал се. През тази нощ започнал да губи съзнание. Струпалото се около него семейство казвало молитви. Тогава мелничарят решил да отидат при Барух. Евреинът дълго оглеждал момчето. Накрая приседнал до него. Сложил ръцете си върху него и така останал. Отвъд прозореца се изнизвала есенната нощ. Реката шумяла. На сутринта малкият започнал да идва на себе си. Оздравял.

Понякога Барух клатеше тъжно глава. Така искаше да каже, че по този въпрос нищо не може да направи. Дори не се опитваше. Не успяваха да го убедят.

Помагаше не само на своите, а евреите идваха при него отдалеч. Идваха да поговорят, да поискат съвет. Местните го смятаха за свой. Не очакваше заплащане. Даваха му, каквото имат. Ако имаха. По-рядко пари, по-често храна: млечни продукти, питки, понякога зеленчуци или плодове. Понякога направени от самите тях вещи, килимчета или спално бельо. Случваше се да не вземе нищо. Казваше: „Аз имам достатъчно, а вие се нуждаете от това.“

*
Някъде в далечния свят догаряше революцията. Победени бяха странните хора, които се бяха опитали да свалят царя батюшка, да въведат обща собственост на имуществото, жените и децата. Православните, дето ги имаше доста наоколо, помнеха и други, подобни на тях. Онези се наричаха истински православни. Говореха, че само те наистина обичат Бога и затова не могат да признават подялбата на мое и твое. Не принуждаваха обаче насила никого за нищо. Бягаха от людете, сподиряни от смях и обидни думи.

Революционерите искаха да устроят света наново. Хората ги слушаха с учудване и страх, а понякога и c насмешка. Щото е известно, че царят може да бъде убит, нали е човек, тъй че и такива страшни неща са се случвали. Но че можело да се живее без царя, който пази реда, сиреч, държи под надзор също и божия порядък – това изглеждаше не само страшно, ами и глупаво. Нищо чудно, че войската и полицията бяха приключили с тази революция. Но хората чак дотам ли са се побъркали? Все по-често обаче се чуваше, че не били хора, а евреи. В кръчмите се говореше, че това е заговор на евреите, които искали да завземат властта по целия свят. Умни хора показваха открадната от евреи книга, а в нея се говорело как те планират да завладеят света. Когато хората виждаха Ицек и Тевйе, които открай време живееха сред тях, тези неща им се струваха чудни и не за вярване. Но когато слушаха за евреите богоубийци, започваха да вярват и гняв се надигаше в тях. Злословията се носеха от кръчма в кръчма, от панаир на панаир.

Носеха се слухове, че хората са се надигнали против евреите. Нападали ги, преследвали ги и унищожавали собствеността им. Глупаво е да унищожаваш хубави неща, но да ги вземеш би било равно на кражба, а така наказанието беше справедливо. Макар че май някои вземали, понеже що за кражба е да вземеш от евреин.

Слуховете ставаха все по-натрапчиви, все повече стон и огън имаше в тях, а после и кръв се появи. От горящите къщи се издигаше дим. Все повече и повече кръв. Защото бяха започнали да убиват евреите. В Бялисток, в Шедлце земята около техните домове се бе превърнала в просмукана с кръв кал. Забитите в нея полуголи тела се гърчеха край руините на къщите, а перушината от разкъсаните завивки летеше нагоре заедно със саждите и писъците на битите.

Всичко това обаче все още се случваше някъде далеч. Наистина, на пазара в Конски селяните бяха налагали евреи с камшици, а в кръчмата в Луцковице бяха издърпали кръчмаря иззад тезгяха и го бяха пребили до безсвяст, ступали жена му, която се хвърлила да го спасява, и потрошили кръчмата на пух и прах, ала това все още не бяха погроми. Във въздуха обаче се усещаше тревога. Зимата не искаше да си отиде, първите дъждове все не падаха и земята беше твърда. Всички започваха да се опасяват за реколтата. Небето бе надвиснало тежко, а облаците, които не желаеха да дадат дъжд, бягаха лудешки по него. Над тях надничаше бледо и чуждо на вид слънце.
– Как можа да се случи това? – мислеха си после мнозина, но се бояха да попитат.

От близкото градче Стричкув пристигнаха няколко души, които на пазара се били сприятелили с неколцина тукашни. Продължиха да пият в кръчмата в Курув и да черпят местните. Добре им вървяла търговията, казваха. Веднага обаче заговориха за евреите. Че трябвало да се въведе ред с тях. Докато един от тях не изкрещя: – Вие тук имате един, с когото се сближавате. Прави се на добър, гадът коварен. Такива са най-лоши. Трябва да се отиде при него и да му се покаже къде му е мястото. – Ама той е добър човек, макар и евреин – възрази един от местните, но новодошлият продължи да крещи: – Ти какво, евреина ли защитаваш?! Той да не те е хипнотизирал или омагьосал, щото се говори, че е магьосник? – Другите от чуждите взеха да го подкрепят. Местните се засрамиха, дето защитават евреин.

Как стана така, че излязоха от кръчмата с чворести тояги в ръка и някой ги заведе до имота на Брокови?
Вървяха и крещяха, сякаш искаха смелост един на друг да си вдъхнат, въпреки че бяха мнозина. Призоваваха хората да се присъединят към тях: – Отиваме да покажем на евреите къде им е мястото – викаха. Някой изтичваше подир тях, някой се присъединяваше. Други се заключваха в къщите си. Започваше да притъмнява.

Спряха се пред двора на Брок. Кучето лаеше като побесняло. Изкъртиха портата. Започнаха да викат. И тогава от къщата излезе Барух. Премина през половината двор и се спря на половин метър пред онзи от чуждите, дето ги водеше, а сега стоеше с тежка тояга в ръка, сякаш не знаеше какво да я прави по-сетне.
– Тихо, Черньо! – успокои Барух кучето, което легна на земята и само скимтеше.
– Какво искате, хора? – попита ги така, че го чуха всички, въпреки че не говореше гръмогласно. – Защо сте дошли при мен? – повтори.
– Ти, евреино! – изкрещя най-после онзи срещу него, като че ли искаше да се изплюе върху Брок, понечи и гегата да вдигне, ала само я мръдна от земята. – Евреино!
– Да, аз съм евреин – отвърна спокойно Брок. – Познавате ме, нали живеем заедно от време оно. И бащите ни, и бащите на нашите бащи. И винаги е имало мир между нас, макар че се молим по различен начин. А ти? – Барух направи жест, като че ли иска да се доближи до чуждия, а онзи сякаш понечи да се отдръпне, когато домакинът заби поглед в него. – Не те познавам. Нищо не съм ти направил. Тук те води, както и останалите, омразата. Не вие обаче сте виновни за нея. Помислете си. Все още нищо не е станало. Вървете си. Утре ще почувствате облекчение.
Настана тишина, в която си чуваше само ускореното дишане на пришълците и накъсаното скимтене на кучето. Притъмняваше, но събралите се все още се виждаха един друг.
– Бий евреите! – нададе вой някой насред групата. Друг от чуждите, точно зад онзи, който премерваше поглед с Барух, направи крачка напред, повдигайки леко сопата, сякаш за да заобиколи стопанина. Барух се обърна към него и той се спря. И тогава някой от тълпата, може би жена, понеже бе с тънък, женски глас, изкряска: – Виж му сметката на евреина богоубиец! Утрепай го! – Буца твърда земя се заби в прозореца, чу се трясък от счупено стъкло. За миг никой не помръдна. После вратата на къщата се отвори и съпругата на стопанина изскочи навън с дете на ръце, надавайки отчаян вик:
– Баруух!
Брок се обърна рязко:
– Доба, връщай се! – успя да викне, когато онзи, който се опитваше да го заобиколи, вдигна сопата с две ръце и го удари в слепоочието. Във внезапната тишина се чу само лепкаво измляскване. Барух дори не бе смогнал да падне, когато онзи, който стоеше пред него, го перна с тоягата по лицето и скочи върху рухващото на земята тяло с двата си крака. Останалите се блъскаха, за да го достигнат с тояга или обувка. Доубиваха го също както и кучето при къщичката му, което се опитваше да скъса веригата си, но няколко сопаджии го заловиха. В двора отекна вик. Викаше Доба, която се хвърли към мъжа си, после се чу писъкът на момиченцето, дотичало от къщата подир майка си, но всичко бе заглушено от призива: – Бий евреите! – изпод който се просмукваше ужасяващото скимтене на кучето.
Тоягите набиваха в земята неподвижното вече тяло на Барух. Един от тълпата ритна с цяла сила мястото, където беше главата му.
– И с какво ти помогна това, че разговаряше с Бога? – заскърца ритащият. – С какво?!
Доба не успя да стигне до мъжа си. Повалиха я ударите със сопи, които стигнаха и до бебето в ръцете ѝ. Строшените длани не можаха да го удържат. Докато нападателите доубиваха Доба, детето се виеше на земята, а неговите стонове заглушаваха техните викове, докато не го смачкаха поредните удари с тояги и обувки. Момиченцето, което ударите на криваците бяха повалили на земята, успя да се измъкне и да побегне тромаво, пищейки с тънко гласче. Поредните удари го преобърнаха, още беше живо, пълзеше по земята с болезнени охкания. За миг се чуваше само неговият стон, след като бе утихнало скимтенето на кучето, превърнато в безформена пихтия, над която тоягите продължаваха да се издигат, докато нападателите не се умориха от собствените си крясъци. Стояха и дишаха тежко над стенещото момиченце, което се опитваше да изпълзи от тях, влачейки се.
– Трябва да го доубием. Нека не се мъчи – рече някой. Друг го ритна във врата с тежката си, подкована обувка. Разнесе се трясък, сякаш се счупи сухо клонче, а момиченцето замлъкна и повече не се помръдна.
Пак стана тихо и пак можеше да се чуе единствено дишането на чуждите. Някой нахълта в къщата, подир него още неколцина, които си придаваха кураж с крясъци. Чуваше се звукът на строшени прозорци, през които изхвърчаваше домашно оборудване, но възбудата намаляваше.
Някой изтича навън с нефтена лампа, която счупи в стената на къщата и се опита да запали течността, но един от местните избута от ръката му запалената клечка кибрит.
– Да не искаш да подпалиш Курув? – изкрещя му.
Вятърът духаше все по-силно.
– Бий евреите! Къде са следващите?! – закрещя един от пришълците.
Отговори му мълчание. Разотиваха се безмълвно и се разтапяха в нощта.

*
На другия ден в Курув пристигна Аврам, по-малкият брат на Барух. Откри в близката гора премръзналия единайсетгодишен Яков, който беше извел от къщата двамата си братя – десетгодишния Йосиф и тригодишния Адам. Май бащата, след като си дал сметка какво става, наредил на жена си и сина си да заведат в гората цялото семейство. Говореше се, че някой го бил предупредил. Барух обаче не искал да бяга. Само казал на Доба да се скрие и да не се показва, докато всичко не се укроти. Тя водела децата към гората, но когато чула вик, се върнала. Преди това наредила на децата да се скрият, а на Яков – да ги наглежда. Само че когато тичала обратно към къщата, шестгодишната Голда се измъкнала от Яков и хукнала подир нея.

Аврам закара племенниците си в съседното градче и ги остави при приятели. После се върна с двама помощници. Обикаля известно време из имота, сякаш искаше да запише всичко в несъществуваща инвентарна книга. Гледаше натиканите в земята тела, а лицето му оставаше безизразно. Не се молеше. Лично намести труповете в бричката. Нареди да закопаят мършата на кучето.

Организира погребението на Барух, Доба и двете им деца в близкото градче. Нареди да ремонтират и преобразят къщата до неузнаваемост. След известно време я продаде, а хората, които се нанесоха в нея, изобщо не се замисляха защо предишните ѝ обитатели я бяха напуснали.

За погребението пристигна доста голяма група евреи. Дойде дори старият равин от Баранович. След погребението той отиде при Аврам. Постави ръце на раменете му, но Аврам, мъж канара, свали дланите му деликатно, досущ детски ръце.
– Не казвай нищо, рави. Знам какво е станало и какво искаш да ми кажеш. Знам, че винаги е било така и така ще бъде. И не искам да ме утешаваш.
Цадикът поклати глава:
– Винаги е било така, но чувствам, че ще бъде различно. – Вдигна ръце към синьото небе. – Идва лошо време. Бог се отвръща от нас и ние все по-малко разбираме какво става.
Двамата му ученици го хванаха под ръка и тримата се отдалечиха. Аврам извърна безизразното си лице от тях. Гледаше мъртвия небесен свод…

[1] Праведник (идиш) – Бел. прев.